Психосоматика: любовта и омразата живеят в гърдите

Коя част от тялото ни е включена в т. нар. гръден сегмент: това са гърдите и съответната на тях област от гърба, раменете, ръцете и китките. Предната част на гръдния сегмент винаги се асоциира с чувствата.

Какви емоции се задържат там?

Тук живеят дълбоките и интензивни преживявания. Тук живее тъгата, която може да бъде неутешима. Тук живее гневът и страхът от изоставяне. Тук живее огорчението от близките, от нарушената справедливост, задържаната емоция (особено при момчетата, които се ядосват на майките си, на момичетата и въобще на жените).

Тук живеят страхът и усещането за самота.

В гърдите живеят чувствата, свързани с комуникацията и връзките. И, ако човек не приема тези чувста не ги изразява – те биват блокирани от мускулно напрежение. Тогава тези естествени емоции стават недостъпни за него, оковават го в черупка. Страстта му се охлажда, ако приема, че да се плаче не е мъжкарско или че е проява на слабост на характера. И всичко е заради това, за да не страда. Но след това страда повече заради липса на любов, разбиране, близост, радост от живота.

Когато в живота си нямаме любов и радост, сърцето буквално се свива и става студено. В резултат на това кръвта започва да тече по-бавно и постепенно развиваме анемия, склероза на съдовете и се стига дори до инфаркт. Понякога се оплитаме в житейски драми, които самите ние си създаваме, като напълно пренебрегваме радостта, която ни заобикаля. Защо мислите съществуват изрази като „златно сърце“, „черно сърце“, „студено сърце“, „топло сърце“, „любящо сърце“…?!

А какво е вашето сърце?

Вероятно и вие сте имали моменти, в които сте били влюбени до уши. Много поети и писатели описват това състояние като най-сладкото чувство на света, чудото на живота, което му придава съкровен смисъл. Но, ако любовта е отхвърлена или загубена, човекът приема това чувство като непоносима болка. И това е напълно разбираемо, доколото човек свързва любовта с конкретен източник – друг човек, общество, приятели, природа или Бог. Ето защо разпадането на таква връзка се приема като заплаха за съществуването му.

Любовта се проявява в разшрението на собствения АЗ, а загубата на любовта – в свиването, затварянето на човешката същност. Това е болезнено – усещането е като за разбито сърце или пукнатина в сърцето… И често се случва така, че, ако човек е изгубил любовта, трудно се разкрива за нова такава, бои се да достигне отново това състояние на благост. Получава се така, че сърцето му жадува за любов, но страхът от загубата й го блокира и не позволява на чудото да се осъществи.

Защо се случва така?

Първият образ на отношенията между две обичащи се сърца – това е образът на майката и детето. Загубата на майката може да се окаже фатална за детето, ако не се появи друга майка. Ако връзката майка-дете не е заплашена от нищо, малкият човек постепенно се развива във възрастен и може да изгради подобна връзка с друга особа от противоположния пол.

Създаването на такава връзка не се поддава на съзнателни усилия. Човек не може да накара другия пол да се влюби в него, нито да си заповяда сам на себе си да обича друг. Всичко се случва произволно, когато се срещнат две сърца и внезапно усетят, че сърцата ителата им са в унисон и пулсират на една и съща честота. Това усещане може да се прояви при зрителен контакт или друг вид комуникация, когато силният заряд на енергия кара сърцата им да бият неудържимо, а телата да пулсират в приятна възбуда.

Нито едно дете не може да пази безрезервната привързаност към своята майка безкрайно дълго. Природата е определила тя да бъде съхранявана такава до момента на отделянето на детето от майката. До момента, в който започне да изгражда връзки с противопоожния пол, които да му носят удовлетворение и желание да има потомство.

Но това се случва само когато той е получил истинска любов от майка си.

Преходът към пълнолетие преминава през юношеския период, когато се формират приятелските позитивни отношения. След това настъпва период на младост, когато се формират романтичните представи за взаимоотношенията с протвоположния пол.

Въпреки това, независимо дали сме удовлетворени от своето детство и последващите го фази на растеж или не, ние неизбежно сме длъжни да влезем в периода на зрелостта и да станем възрастни – такава е човешката природа.

Ако в детството си не сме получили положителна представа за любовта и за нейното проявление, не сме я почувствали с цялото си същество, като възрастни ще я търсим, ще експериментираме, за да получим това, което не сме получили. Ще се влюбваме, защото иначе няма да можем да живеем, но вътре в нас ще бъдем изпълвани със съмнения и колебания: да капитулираме ли пред любовта или да се пазим от нея?

Подобна неспособност да се предадем пред любовта, когато тя е съвсем ясна за сърцето и не провокира никакво съмнение в него, стои в основата на всички емоционални проблеми. Именно те водят хората в кабинета ми.

Ако човек е претърпял загуба в своите отдавна отминали отношения с родителите си, той се превръща постепенно в средновековен рицар с непробиваема броня, която го пази от стрелата на любовта. Докато живее с тези защитни доспехи от детството си, те ще бъдат неразделна част от неговата личност и структурно ще се интегрират дори и в мускулната система на тялото му.