Лиз Гилбърт: „4 въпроса, които ще ви помогнат да определите „своите“ хора“

Преди 20 години обядвах в един ресторант с близка моя приятелка, а тя внезапно ме попита:

„Лиз, мога ли да бъда откровена с теб?“ Бях доста глупава в своите 20 години. А тя изкара

от чантата си нож и ме прободе между ребрата. Не, не буквално, а с думи. Тя ми каза, че съм

егоист, че съм мързелива, че няма да стана никаква писателка, че никой не харесва моя

приятел… А, каза също, че косата ми е грозна.

Докато аз се опитвах да възстановя дишането си и да спря вътрешното кървене на душата

си, приятелката ми се доближи до мен, хвана ме за ръката и ми каза: „Аз съм единственият

ти приятел, който ще ти каже истината. Затова е важно да сме близки – другите просто ти

хвърлят прах в очите.“ И аз й повярвах. И бяхме приятелки още 5 години.

Всеки път, когато имах нужда от помощ, за да взема важно решение, аз й се обаждах, а тя

смело ме „режеше“ с ножа. Защо й позволявах да ме измъчва? Защото си мислех, че

нейната откровеност ме прави по-справедлива, но истината беше, че нейната честност

ме травмираше.

Проверка на доверието

Трябва да кажа, че именно прогресът в професионалния ми живот (в който аз така и не

вярвах) ми показа колко вредна е тази връзка. Независимо от предсказанията на моята

приятелка, аз станах писател. А представянето на произведенията ми пред хората ми показа

как правилно трябва да реагирам на критиката.

Бавно започнах да осъзнавам, че не съм длъжна да приемам критиките на всички. С

времето се научих да отличавам този тип читател, който наистина е заинтересован от моя

труд. И постепенно изведох 4 въпроса, които помагат да определя на кого да давам

ръкописите си и на кого не си струва да ги давам.

1. Доверявам ли се на вкусовете и гледната точка на този човек?

2. Разбира ли изобщо този човек какво искам да създам?

3. Искрено ли ми желае успех този човек?

4. Способен ли е този човек да ми каже истината, без да ме заболи?

Ако отговорът на всички въпроси не е „да“, не давам ръкописите си на този човек. А

четвъртият въпрос е най-важният. Много читатели и редактори ми споделят не само

критиката, но и голяма доза гадости. Всеки, който ви предложи да ви сподели своето

„откровено“ мнение, всъщност често просто иска да получи възможността да ви удари

през краката.

Жестокостта ме накара да поискам да захвърля писането и книгите и да се завра в някой

ъгъл. В момента, в който престанах да показвам ръкописите си на определени хора,

стилът ми на писане се промени много. Подобри се!

Но най-важното е, че този малък тест на доверие започнах да прилагам и в личния си живот.

Ако имам намерение да се разкрия пред някого, трябва да знам мога ли да му имам

доверие, разбира ли ме този човек, желае ли ми добро и успех, и най-главното – може

ли да бъде честен с мен и да остане добър с мен!

Постепенно именно от такива хора си създадох обкръжението. И животът ми тръгна по нов,

добър и светъл път. И ето, че един ден моята „приятелка с нож“ отново ме попита: „Мога ли

да бъда напълно откровена с теб?“А аз й отговорих: „Боже, опази!“

Не, всъщност се изказах доста по-меко, по единствения правилен начин, по който може да

бъде казано това.