Защо си забраняваме да изразяваме чувствата си

Темата за „изразяването или не на чувствата“ е редовно засягана в консултациите ми.

Неотдавна бях на парти. Един човек седна до мен и започнахме разговор. Постепенно засегнахме темата за тъгата и самотата. Оказа се, че в продължение на много години е бил влюбен в прекрасна дама, но тя не е знаела нищо за това. Той е дълбоко нещастен, но не може да й се разкрие. Съответно отношенията им не са се реализирали. Но му се е искало! Или не?!

Замислих се, защо така се страхуваме да сме сами? Защо не заявяваме открито своите желания и симпатии?

Страх! Страх от отхвърляне.

Някога в детството си малкото дете е заявило потребностите си и не е било чуто. Или, още по-лошо, срещнало е неодобрение, осъждане, неразбиране. Спомнете си в детството думите като: „Мъжете не плачат, ти нали си мъж?“, „Не трябва да се смееш силно – не е красиво!“

Спомних си вица за женения мъж:

Срещнали се двама приятели и единият попитал жененият:

• Е, как е?

• Еми как…. Не трябва да пия, не трябва да псувам, на риба с приятели също не трябва да ходя…

• Е, не съжаляваш ли, че си се оженил тогава?

• И да съжалявам не трябва!

Зад всяко „не трябва“ се крие една негатвна оценка на възрастен в детството на този, който казва това „не трябва“. У детето започва да се формира убеждението, че да бъде такъв, какъвто е, е грешно, нещо лошо. Сякаш това не е забрана да изразва чувствата си, а забрана генерално да живее.

Постепенно детето започва да си забранява да изразява истинските си чувства, за да може да живее. Започва да създава свой вътрешен си свят, който е далеч от реалността. В него всичко е така, както трябва. Всички се държат правилно. Там е безопасно. Но това е все пак реакцията на малкото дете, която е таква и когато то е на 26, на 35 и на 47. Дори си избира партньор в живота, който се държи според тези правила. И прекрасната дама никога няма да го отхвърли, защото няма да разбере за истинските му чувства.

Да изразявате истинските си чувства е признак на зрялост. Това е поведение на възрастен човек. Разликата е в отговорността. Психологически зрелият човек поема отговорността за всеки изход от ситуацията. Ако думите ви са били чути и приети, тогава поемате отговорността за по-нататъшно развитие на ситуацията, независимо от изхода й. Появява се възможност да създадете истински и щастливи отношения. Но, ако сте чули „не“ – може да боли. И ще ви се наложи да се справяте с това.

Отношенията са диалог с другия. Някой трябва да започне този диалог. Ако искате да получите конкретен отговор, задавайте правилен въпрос. Яснотата в отношенията е най-важна.

На консултациите при мен жените често ме питат: „Да му се обадя или не? Ако звънна първа, той какво ще си помисли? Аз разкривам чувствата си, а жената нали не трябва да поема инициативата…“ Така е прието. И по темата са написани много книги… „да отговориш след час“, „да му звъннеш след два часа“… „А най-добре сигурно направо утре?“ Понякога това работи, да. Но това е игра. В това няма живот, както го разбираме – да живеем сега. Налага се по този начин да поддържате игра – за цял живот. А това е огромно напрежение. Искате ли да изживеете цял живот в напрежение и игри?

А, представете си, че се окаже, че той е чакал да звъннете и е изключително радостен, че сте го направили? След два месеца вероятно ще живеете вече заедно, а след година ще бъдете женени.

Винаги съветвам да се вслушвате в тялото си. Има мисли и чувства, които искате да предадете на определен човек. Ако не ги изкажете, как ще се чувствате? Какво ще се случи в тялото ви? Често усещанията са еднакви при всички: тежест, напрежение сякаш енергията „буксува“. А, ако решите да изразите емоциите си, какво усещате в тялото? И отново отговорите са идентични при повечето: облекчение, свобода, отпуснати сетива…

Какво избирате?